След дълго двумесечно обмисляне взех решение да напусна настоящата си работа.  Днес ми беше последния работен ден. До момента работех в продължение на 4 години и половина (горе долу)  мога да кажа, че за мен беше адско удоволствие и привилегия да работя с едни от най- добрите linux администратори в българия. Работих в един от най големите интернет провайдъри в южна България което ми даде ужасно много опит, стимул, жажда за нови знания както и необходимостта от такива. Дължа всичко което съм постигнал на колегите си които ми помагаха и ме насърчаваха, но идва момент когато човек се чувства не достатъчно добре. В последната 1 година спрях да обичам мястото на което живея, спрях да чувствам ония неистов хъс всеки ден да откривам новия свят и да мори мозъка ми някоя интересна главоблъсканица. Всичко започваше да става все повече и повече някаква рутина, което не е на добре.

Ужасно ми е мъчно за колегите за работата ми за обедите за ароматното кафе рано сутрин. Всичко това ще ми липсва но някои неща просто имат нужда от промяна. При мен смята, че е крайният момент за това. Надявам се че взех правилно решение в преди че на настоящото ми място бях като скала, никои нямаше власат да ме измести от позицията в която бях. А сега започвам нещо със не коренно различна дейност но до го ляма степен по различно от това което правех. Знам че малко или много всичко е приключение, но как разбираме че сме живи. 🙂 Не може винаги на сигурно да се играе.

Стискайте ми палци и ми пожелайте късмет!

Наскоро ме беше ударила музата и бях писал за мечтите. Е от около 2 седмици ме терзаят разни мисли… Може би е време да…. да се откажа от една мечта. Дам съвсем правилно ме прочетохте. Един човек някога ми беше казал „Щом е трудно има защо да е такова“. Дам вероятно е така.

Сега като се замисля ако не беше тъжно щеше да е жалко. Преследването на вятърните кули, което води до – до нищо. Едно голямо празно НИЩО. По принцип се води, че съм силна персона, не се отказвам лесно, някои му казват инат аз мисля че е просто характер. Обикновено точно поради тази причина не се отказвам от нещо за което се боря. Боря се дори и когато знам, че шансовете не са на моя страна, тогава особено повече. Но всеки път да разбиваш стена и да виждаш, че след нея не те очаква нищо, освен въздушни кули, си е направо безсмислено.

Чудя се дали признавам падение или търся нова победа.

Кое е онова нещо което те движи напред, благодарение на което надскачаш възможностите си отново и отново, благодарение на което намираш неподозирани сили в себе си – мечтите. Всеки един ден малко или много е изпълнен с мечти. Ако човек не мечтае че утрешния ден ще е по добър предишния , то тогава дори няма смисъл да се буди сутрин. Независимо за какво мечтае човек то това е неговата основна сила. Ако трябва обаче да се откажеш от някоя мечта, колко сила трябва да притежаваш, за да разкараш нещо в което вярваш или обичаш или се стремиш от съзнанието си. Колко смел и разумен човек трябва да си? Не знам . Аз не съм такъв, дори и да виждам, че е безмилостно или безнадеждно нещо по детски тайничко се надявам и мечтая. Това може би се дължи на факта, че не умея да се предавам лесно, то това почти ми е невъзможно.